В кабинета не говорим само за операцията, лечението или изследванията.
По-често чувам неща като:
„Не се чувствам жена както преди.“
„Не искам партньорът ми да ме вижда така.“
„Тялото ми вече не е моето тяло.“
„Всички мислят, че щом лечението е приключило, аз съм добре.“
„Страх ме е да правя планове.“
Онкологичната диагноза променя много повече от ежедневието. Тя може да разклати усещането за сигурност, представите за бъдещето, отношенията с другите и начина, по който човек вижда самия себе си.
В кабинета често срещам хора, които не питат само: „Ще бъда ли добре?“. Зад този въпрос стоят и други: „Как да живея с тази несигурност?“, „Как да не мисля непрекъснато за болестта?“, „Как да продължа оттук нататък?“
Точно тук работата със смисъла има особено място в онкопсихологията.
Убеждението „Не съм достатъчна“ често е съществувало много преди заболяването. То се среща при хора, които са свикнали да правят много, да се грижат за всички, да бъдат силни и да не показват колко им е трудно. Онкологичната диагноза може да го направи още по-силно.
"Ами ако се е върнал?"
Това е въпрос, който много хора, преживели онкологично заболяване, си задават. Понякога преди контролен преглед, понякога при всяка нова болка, понякога още със събуждането..
Споделям мое интервю за сайта "Да сме здрави":
https://dasmezdravi.com/lekariat-savetva/zdravniat-psiholog-nikolina-aleksieva-rakat-si-otide-no-strahat-osta-8689.html
Онкологичната диагноза често променя живота из основи. Освен физическото лечение, човек се изправя и пред въпроси, които рядко си е задавал преди: „Защо се случва това?“, „Как ще продължа?“, „Ще мога ли отново да живея спокойно?“, „Какъв е смисълът сега?“. Именно тук логотерапията може да бъде ценна подкрепа.
Логотерапията е направление в психотерапията, създадено от Виктор Франкъл. Тя се основава на идеята, че дори в страданието човек може да открие смисъл, вътрешна опора и причина да продължи напред. Това не означава да се отрича болката или страхът. Напротив – означава да се намери начин човек да премине през тях, без да загуби себе си.
Споделям писмо към рака - което помолих една прекрасна млада жена, с която работя в терапия, да напише. Докосна ме силно, а може би и ще достигне в този момент до този, който има нужда:
Онкологът Карл Саймънтън прави много проучвания относно силата на ума и визуализациите по отношение на хода на онкологичното заболяване. Ръководил е свой холистичен център в Америка, като разглежда този метод като допълващ към основното лечение, но със значими резултати.
Ето как можем да го приложим сами, в рамките на десетина минути на ден:
Какво прави разликата между човек, който устоява на най-тежките житейски удари, и друг, който се разпада под тежестта им?
Медицинският социолог Аарон Антоновски търси отговор на този въпрос, изследвайки хора, преживели Холокоста – едно от най-екстремните човешки изпитания. Неговото откритие променя начина, по който мислим за здравето и устойчивостта.
Той въвежда понятието „чувство за кохерентност“ (Sense of Coherence, SOC) – вътрешна нагласа, която определя не дали ще избегнем страданието, а как ще преминем през него.
Има моменти в живота, в които усещането за контрол се разпада. Диагнозата, лечението, несигурността, страхът от рецидив или прогресия – всичко това може да създаде усещане за загуба на опора и предвидимост. За много хора, живеещи с онкологично заболяване, най-тежко е не физическото страдание, а преживяването, че животът вече не е в техните ръце.
В такива моменти една кратка молитва или вътрешна формула може да се превърне в психологически и екзистенциален ресурс:
„Господи, днес оставям живота си в Твоите ръце.“
Тези думи не са израз на безсилие. Те са акт на доверие.
Не са отказ от борба. Те са освобождаване от непосилната илюзия за пълен контрол.