Страхът сам по себе си не е проблем. Той е естествена реакция на преживяна заплаха. Проблемът започва тогава, когато постепенно започнем да приемаме страховете си за факти.
Какво представлява самосбъдващото се пророчество?
Самосбъдващото се пророчество е психологически феномен, при който нашите очаквания започват неусетно да влияят върху начина, по който мислим, чувстваме и действаме. Когато човек многократно си повтаря: „Сигурно пак е рак.“, умът започва да търси доказателства в подкрепа на тази мисъл.
Всяка болка става подозрителна. Всяка умора изглежда опасна. Всяко чакане на резултатите се преживява като потвърждение, че предстои нещо лошо.
Не защото реалността непременно е такава, а защото мозъкът е настроен да открива заплахи.
Защо се случва това?
Нашият мозък е създаден да ни пази, а не да ни прави спокойни и щастливи.
След тежко преживяване той става още по-бдителен. Опитва се да предвиди опасността, за да не бъдем изненадани отново.
Парадоксът е, че колкото повече се опитваме да предотвратим бъдещата болка чрез непрекъснато тревожене, толкова повече започваме да живеем така, сякаш най-лошото вече се е случило.
Мислите не са предсказания. Една тревожна мисъл не е доказателство.
Мислите са продукт на ума. Фактите идват от реалността.
Да се научим да различаваме двете е една от най-важните психологически задачи след диагнозата.
Цената на постоянния страх
Хроничната тревожност не променя бъдещето - тя променя настоящето.
Когато живеем постоянно в очакване на лошата новина, постепенно започваме да отлагаме живота.
Отлагаме пътуването. Отлагаме срещата с приятели. Отлагаме мечтите. Отлагаме радостта.
Все едно чакаме разрешение да бъдем щастливи.
А понякога това чакане продължава години.
Какво можем да направим?
Не можем да премахнем страха напълно, но можем да променим отношението си към него.
Когато се появи тревожната мисъл, опитайте да си зададете три въпроса:
Какви са фактите в момента?Какво знам със сигурност и какво само предполагам?
Има ли друго вероятно обяснение на ситуацията?
Как бих живял днес, ако не вярвах безусловно на тази мисъл?
Тези въпроси често връщат ума от въображаемото бъдеще обратно в настоящия момент.
Ами ако...
Много хора живеят с мисълта:
"Ами ако се случи най-лошото?"
Но има и други въпроси, които рядко си позволяваме да зададем:
Ами ако всичко се развие по-добре, отколкото очаквам?
Ами ако лечението подейства?
Ами ако резултатите са добри?
Ами ако следващите години донесат повече живот, отколкото страх?
Страхът е естествен спътник след тежка диагноза, но не е добър водач.
Защото бъдещето така или иначе ще дойде. Въпросът е дали дотогава ще сме живели… или само ще сме чакали.