- Моля в началото да дадете определение, да обясните в какво се изразява посттравматичният растеж?
Посттравматичният растеж е психологически феномен, набиращ популярност в съвременната психология, чиято теоретична и емпирична база разработват учените Р. Тедески и Л. Калхун през 90-те години на миналия век. В своите изследвания те забелязват, че в процеса на и след травматичен опит човек би могъл да предефинира позитивно своята представа за света и за аспектите на живота по отношение на пет области: оценяване на живота, отношение към другите, лична сила, разпознаване на нови възможности и духовна промяна.
Съвременните психологически проучвания съвсем не отричат, че в резултат на травмата е възможно да се появят посттравматичен стрес или посттравматично разстройство; но също така в немалко случаи се докладва и за растеж на личността – с други думи човек излиза по-силен и автентичен, по-устойчив и осъзнат след преживяното.
- Действително ли една травма, в т.ч. тежко заболяване, може да отключи адаптивно преосмисляне на опита и позитивно израстване – такова, което има силата да трансформира?
Научните изследвания в психологията, както и моят опит, потвърждават тази хипотеза.
Тежките или хронични заболявания са несъмнено травмиращи и стресиращи житейски моменти, които водят до неизбежни промени във физическото и ментално здраве, социалните взаимoдействия, работния капацитет, усещането за контрол, качеството на живот и дори финансовата ситуация. Не на последно място обаче те преподреждат по съществен начин приоритетите в живота ни и отсяват важното от второстепенното.
Стига да разпознаем посланието на болестта и да се замислим над въпроса защо тя е тук, вярвам, че диагнозата би могла да послужи и като катализатор на позитивна психологическа трансформация. Харесвам мисълта, че болестта понякога ни отдалечава от това, което вече не искаме да правим. Това става по естествен път, тъй като срещата с нея напомня колко е ценен всъщност животът и ни дава идея за лимитираността на времето, което преди сме възприемали като безкрайно.
- Как може да се случи този процес и действително ли откриването на смисъл в страданието е важен компонент от посттравматичния растеж.
Процесът определено е труден и изисква време – особено в първоначалните етапи от травмата или поставянето на диагнозата, когато човек изпада в ступор и светът се срива пред очите му.
„Страданието спира да бъде страдание, когато намерим смисъл в него“ – твърди австрийският невролог и психиатър Виктор Франкъл, преживял ужаса на концентрационните лагери и намерил сили да продължи заради мисията си. Той е създател на логотерапията и екзистенц анализата-психотерапевтичен подход, който изследва екзистенциални въпроси като тези за смисъла, свободата, страданието, самотата, изборът, отговорността, ценностите – въпроси, които срещата с травма или тежка диагноза поставя ребром.
Основен компонент в тази парадигма е точно нагласата към страданието. Да, когато е възможно, то, разбира се, трябва да бъде избегнато. Когато обаче страданието е неотменимо, тогава остава нагласата ни към него или „непримиримата мощ на човешкия дух“, за която говори Франкъл. Тук се включва и нашето отношение към болката, вината и смъртта; дори примерът, който ще дадем на децата си и следите, които ще оставим.
Има много примери за хора, родени или придобили сериозни физически увреждания, които водят по-активен и вдъхновяващ начин на живот от здравите. Разликата е именно в нагласата към страданието – те са превърнали своето в предизвикателство и растеж.
- Ще ми се да поговорим за начина, по който консултирате онкоболни и техните семейства. Какви психоемоционални подходи прилагате?
Първо – стремя се към установяването на доверителна връзка с клиента. Когато има възможност за него, винаги предлагам консултацията да е на живо, в кабинет - в защитена и уютна среда, различна от болничната.
Второ, аз искрено вярвам, че онкологичното заболяване не е краят и че стигмата за „смъртна присъда“ е вече отживелица. Онкологията и терапевтичните подходи се развиват, преживяемостта например с рак на гърдата днес е в пъти по-голяма от преди 20 години. Въпросът е да работим и за подобряване на качеството на живот на болните. Мисля си, че е важно терапевтът да вярва в това – така той го предава и на клиентите си.
Един от най-големите страхове при пациентите, които забелязвам, е страхът от рецидив. Той е тежък за преодоляване – не само за онкоболните, но и за техните близки. Често пациентите живеят или в миналото; или в бъдещето – в страх от поредното изследване, преглед, назначена терапия. Така обаче се изпуска един много важен момент, който притежаваме (и който, съгласете се, е всичко, което имаме) - моментът тук и сега. Затова напоследък освен смисъл-центрирания подход, с който работя, включвам и различни техники от майндфулнес психологията, които целят да редуцират стреса и да обърнем фокуса към настоящето – дишане, водени визуализации, медиации и др. Поощрявам винаги връзката с природата, движението - доколкото е възможно, здравословния начин на живот – това са важни начини за възвръщане на психологическия контрол.
- Как им помагате да облекчат страховете и тревожността, скрити зад болестта и онкологичната умора, както много точно го изразявате?
Онкологичната умора е изключително сериозен феномен, който възниква в резултат както на психологическия стрес около диагнозата, така и на физиологичните аспекти на предписаните лечения. Това е дълъг период, който пациентите описват с невъзможност да функционират както преди, с мозъчна мъгла, безсъние, различни страхове и депресивни епизоди.
Аз често им представям следната метафора: Ако един кон трябва да прескочи бариера на състезание, това се случва само и единствено ако той се концентрира не в нея, а в пространството отвъд нея (това е научно доказан факт). Тоест тук отново откриваме темата за смисъла – да помислим за пространството отвъд болестта - нашата мисия, цел, задача в живота, заради която си струва да устоим на трудностите. Доверието в онколога, работата и с нутриционист относно оптималното хранене, както и търсенето на социална подкрепа са също важни фактори.
Близките страдат не по-малко от пациента – те също е добре да търсят начини да вентилират натрупаните емоции, както и да му оставят известна свобода - да се справя сам с нещата, с които може. Това е много важно за него и понякога справянето с много дребни наглед неща осмисля деня му.
Един от най-ефективните методи за облекчаването на страховете и тревожността на онкоболните, е и груповата терапия. Събирането на 5-6 пациенти със сходни проблеми дава много ценна подкрепа и изключително важното усещане, че не са сами в болестта. В групата по интересен начин се задвижват психологически процеси и тя заживява като един организъм. Освен това тя е и по-финансово достъпна от индивидуалната терапия.
- Ако е удачно, можете да посочите примери в това отношение – как реагират такива хора, преживяващи кошмара от една от най-лошите болести? Успявате ли да ги мотивирате да следват вашите съвети?
Има различни етапи на усещането за загуба, през които ние психолозите, превеждаме пациентите – те включват отричане („Това няма как да е вярно!“), гняв („Защо на мен?“), пазарене („Ако оздравея, ще бъда друг човек“), депресия („Не виждам смисъл да продължа, уморен/а съм“), приемане (болестта се превръща в част от личната история на човек). Едва след преминаване през тези етапи идва и шестият етап, за който се говори все повече напоследък – намирането на смисъл в ситуацията и посттравматичният растеж.
Аз не мисля, че е задължително всеки да потърси психолог. Смятам, че има хора със силни ресурси и устойчиви по природа, които имат добре работещи стратегии за справяне, търсят самостоятелни решения и социална подкрепа, информират се. Има и хора, които отричат идеята да потърсиш психологическа помощ, а са „накарани“ от близките си – при тях също терапията не би помогнала, тъй като за нея се изисква мотивация и работа над себе си и вкъщи. По-скоро от терапия в този случай биха могли да се възползват близките.
Наблюдавам, че възрастовата граница на онкологичните диагнози за съжаление много намалява – идват млади и начетени хора, в най-активната фаза на живота си, които търсят смисъла на болестта. Често чувам една и съща история, разказана по различни начини, която най-често започва така – „Аз не обичах себе си“. Обикновено при тях наблюдавам голяма мотивация да изследват и работят със себе си.
Доста пациенти пък откликват добре на книги и вдъхновяващи истории на хора, които са преодолели сериозни трудности. Това също би могло да се нарече форма на терапия – стига да работи за конкретния човек.
- При какви други заболявания и състояния можете да помогнете?
Моята специализация е изцяло в здравната психология – това означава, че бих могла да съм от полза на хора, минаващи през различни заболявания – онкологични, хронични, автоимунни, диабет, репродуктивни проблеми и др.
Аз лично предпочитам да се специализирам в по-тясно направление, тъй като смятам, че здравната психология има своите специфики и ми се иска да съм максимално полезна. Подходът, с който работя, е предимно смислово-центриран - логотерапия.
- Ще ви помоля за малко повече разясняване на начина, по който опитвате да помогнете при загуба на смисъл от живота. Това се чува често напоследък.
Права сте - смисълът на човешкия живот е безкрайна и абстрактна тема, която винаги е вълнувала мислителите и философите. В днешно време много се говори за загубата на смисъл в живота или т. нар. екзистенциален вакуум - достигнал размерите на пандемия.
За да сме полезни на вашите читатели, ще кажа, че според идеите на логотерапията ние разполагаме с три пътя за завръщане към смисъла. Първият съдържа фокус към онова, което ние даваме на света – чрез творчеството си, професията си, хоби, доброволчество. Вторият път ни насочва да забележим всички онези неща, които получаваме от света (чрез преживяване, чрез връзка с природата, изкуството; обичта на близките ни). Замисляли ли сте се колко рядко гледаме залеза като за първи път – а той не е даденост. Третият път включва ценностите на нагласата. Когато другите два са блокирани, тогава ние може да променим единствено нагласата си и да потърсим начин да открием смисъл и в страданието. Тук например се сещам за думите на психолога Джери Лонг, който бива парализиран на съвсем млада възраст, но това не отменя амбициите му: „Аз пречупих врата си, но той не пречупи мен“.
Иска ми се да отбележа, че в процеса на терапия психологът не „предписва“ конкретен смисъл на клиентите си – това е процес на изследване на личността, в който конкретният човек открива нещо значимо за себе си, което отговаря на ценностите му.
- От това, което прочетох, вие споделяте, че лично сте се сблъсквали с болестта като човек, а сега като терапевт и психолог сте се отдали на мисията да дадете вяра и надежда на отчаяни хора, на болни хора. Това ли е нещото, което ви провокира да започнете да се обучавате, да създадете своя практика в това отношение?
Точно така, минавайки по този път преди 7 години, установих, че бих могла да направя опит да помогна на други като мен. Диагнозата беше онова пробуждане, което ме насочи да преосмисля заеманата дотогава позиция в корпоративния свят, която вече не ми носеше удовлетворение и усещане, че съм полезна; да подредя приоритетите си и да тръгна по нов път, който за мен лично има смисъл.
Смея да кажа, че ако не беше този момент в живота ми, нямаше вероятно да взема тези решения. Смятам, че лично познавам посттравматичния растеж – а винаги е добре терапевтът да практикува това, за което говори на клиентите си.
И така, пътят ми продължи с изучаване на здравна психология в Софийски университет, където в момента съм редовен докторант, с научни интереси и проучвания именно в емпиричното доказване на посттравматичния растеж и ползите от смисъл-центрираното консултиране; и моделиране на конкретни подходи за постигането му.
- Ще оставя на вас да направите обобщение на всичко онова, за което говорихме в това интервю.
Първо, благодаря ви, че повдигнахте темата – иска ми се да дадем надежда на онкологично и хронично болните, че освен стрес, тревожност, депресивни симптоми, безсилие и различни страхове, болестта би могла да доведе и до пренаписване на личната история на човек.
Не твърдя, че този път е лесен, но има различни възможности да го извървим. Психотерапията, както и груповите терапии са методи, които помагат; но не считам, че са единствени – в ерата на информацията, в която живеем, бихме могли да намерим своя метод, въпросът е да не спираме да се опитаме да върнем усещането за контрол след диагнозата.
Важно е и да направим разликата между временно и постоянно – като болестта е временното състояние: ако облаците закриват слънцето, означава ли, че то не съществува?
- Последно: какво е посланието ви към всеки страдащ човек по един или друг повод; към всеки, изгубил вяра в живота, към всички нас?
Иска ми се да завърша с послание, което идва от психотерапевта проф. Едит Егер: „Страданието е неизбежно, но позицията на жертва е по избор“. Разликата е в това, че жертвата задава въпроса „Защо на мен“, а оцелелият „А сега накъде“. Тази нагласа изисква време и работа над себе си, но коренно променя пътя, по който тръгваме след травмата или поставянето на диагнозата.