Смъртта в терапията е тема, която често се отбягва.
В екзистенциалната психология обаче смъртта не е тема табу – счита се, че редица „по-дребни“ житейски страхове, маскирани зад тревожност, паник атаки, компулсивност , фобии и екзистенциални кризи се крият зад този огромен общочовешки страх - от унищожение, изчезване, приключване.
Зад страха от смъртта, твърди американският психотерапевт Ървин Ялом, се крие всъщност страх от неизживения живот. Това наблюдение дава възможност идеята за смъртта да бъде използвана като катализатор в терапията.
Защото - не са ли именно смъртта и идеята за лимитираност на човешкото съществуване онези фактори, които ни карат да живеем на пълни обороти, да трупаме опитност, да рискуваме и присъстваме активно в живота?!
Идеята за преходността ни отнема доста неща, не не и възможността да сме смели и автентични, и да търсим нещо повече от живота - смисъл. Единственото преходно нещо в живота, както отбелязва Виктор Франкъл, създателят на логотерапевтичната парадигма, са неизползваните възможности.
„Между стимула и реакцията има пространство. В това пространство е силата да изберем реакцията си“, твърди Франкъл. Този избор важи дори и по отношение на нагласата към смъртта, която е силно обусловена и от културални фактори. Някои източни култури например възприемат смъртта като дипломиране – а погребенията се превръщат в бели церемонии, празник на живота и прехода.
„В края на живота си никой човек, ако е искрен и с всичкия си ум, не би пожелал да живее отново. Вместо това с готовност би предпочел абсолютното небитие.
Затова и смъртта не е истинско унищожение: когато нищожният ни живот приключи, ние ще се слеем отново с първичната жизнена сила, която е неподвластна на времето.“
Ървин Ялом